Тази статия, както много други предишни започва с Лефтеров. Той ми взе душата. Душата екзенстицираща в походно легло събрало спомените ми от една година бдения над полупразната чаша ракия.
Раздялата беше тежка и продължителна. Една сълза падна от изпитото ми лице върху мачетето и ми напомни, че е време да потичам с кучетата.
Само 3 часа по-късно след пренебрежително малко усилия успях да открия кътинските пирамиди. Вярно в издирването взеха участие един местен, който ми обясни пътя до последните три метра кална пътека, две табели, грижещи се случайно да не се загубя и GPSа от телефона ми, но все пак пирамидите ги открих АЗ.
Докато стигна до пирамидите успях да заснема първия си хорър от първо лице. В сюмблимния момент в кадър излизам аз, и на фона на пирамидите, се смея злобно.
Въпреки всичките премеждия не успях да потичам с кучетата. Надявам се някой ден да успея пак да видя светлина в тунела, но до тогава ми остава само да бия кучето.
